Наскро приятелка ми отказа среща и аз й се разсърдих. Това по принцип не го правя, да се сърдя , имам предвид, защото е глупаво, но този път се случи. Отказа срещата, а аз исках само някакви си 20-30 минути. Исках да се видим, да си побърборим и на края просто да си постоим и помълчим. Мълчанието понякога го намирам за  хубаво нещо. Някъде четох, че истинското приятелство идва, когато мълчанието между двама души е приятно.

Не съм от мълчаливите, но обичам мълчанието, когато е навреме и на място. И когато искам да споделя миг от времето с някой и не намирам точната дума, винаги е по- добре да замълчим. Оставяме се на усещането в този момент, един единствен и неповторим, с атмосферата, с която е наситен. И когато потъна в този миг на мълчание сякаш изчезвам от земята, ставам невидима и недосегаема. Много ги обичам тези моменти. И после шума се завръща и аз заедно с него. 

Та въпроса ми е - нужно ли е винаги да говорим, да мрънкаме и хленчим, когато се видим с приятел?
Питам, защото  ме обвини, че не споделям с нея нищо и се затварям, когато сме заедно. А тя знае всичко за мен и живота ми. С тази разлика, че  го разказвам с две изречения, без много драматизъм и фалшиви сълзи, колкото и да е силна болката в мен. 

И след всичко преживяно ми е хубаво да знам, че има някой, с който просто да постоя и  помълча, отдавайки му същността , душата  и приятелството си.

MIA
Don't you hate that?
VINCENT
What?
MIA
Uncomfortable silences. Why do we feel it's necessary to yak about bullshit in order to be comfortable?
VINCENT
I don't know.
MIA
That's when you know you found somebody special. When you can just shut the fuck up for a minute, and comfortably share silence.