От толкова взиране в монитора очите ме заболяха. И спрях за миг. Загледах се през прозореца без да правя нищо друго, без да трепна, без да звънне телефона...и видях...небето, разделено от рамката на прозореца на четири, с движещи се бели пухчета на свтлосин фон. Вдишвам, дълбоко, както ме учат в часовете по гимнастика и продължавам с това, което правех и преди този момент, в който времето спря. 
Хубаво е да имам тези моменти. Вероятно това са моментите, за които говореше Паулу Коелю в една негова книга. Дори и да не са като неговите, аз си ги искам.

Имаш ги ;)